Ролята на жената и женитбени отношения в Ломския край (1891 г.)

Днес споделяме с вас този интересен откъс от едно от най-авторитетните български издания - „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Сътрудници на СбНУНК са някои от най-известните български учени, изследователи и записвачи, а на неговите страници са били публикувани също така редица небезизвестни произведения на българската литература, сред които и Вазовият роман „Под игото“. 

Откъсът по-долу е част от изданието на „Сборник за народни умотворения“ от 1891 г. и по-точно от „Материали за санитарната етнография на България: Ломският окръг (1880-1889)“, автор на които е д-р И. Басанович. В своя текст, наред с редица други теми, които заслужават своя отделна публикация, авторът по най-цветущ начин отразява женитбените отношения на ломските българи от края на XIX в. и ролята на жената в брака и обществото. 

-----

Рисунка: Иван Мърквичка.
От „България в образи“, 1929 г.

Както и у другите югославяне, тъй и у ломските българи, жената играе второстепенна роля и се намира в подчинение на мъжа. Тя не само че е родителница, жена, но и слугиня и голяма работническа сила вкъщи. Не само че тя води домакинството, но взима даже голямо участие в самото земледелие. Лятно време жените вършат всичката полска работа, а зиме и напролет приготвят материали за облекло - дрехи, даже и самите дрехи. Мъжете изобщо работят сравнително с тях по-малко, а зимно време нерядко цели дни киснат по кръчмите и кафенетата, когато жените цели дни са заняти с работа и понякога извършват по 2-3 разни работи в едно и също време. Тъй например често се случва да видиш, че жена води кон или кара говеда на вода, носи стомна вода и в същото време преде или плете. Всеки ден се забележва, че селянките по пътя за в града носят детето си на гръб или нещо в ръце за продан и се занимават с предене. 

Такова трудолюбие на жените се забележва у румънките и у морлачките в Далмация и подобни картини, както е изобраpено у Шиф, виждаме и тук твърде често. Трудолюбието на тукашните жени е останало по традиция от тракийско време и сега то съществува в същата форма, както е съществувало и във време на царя Алиат и Дарий Хистапс, преди 2,5 - 3 хиляди години, на Балканския полуостров у мизийските и др. тракийски жени.

При встъпването в брак, както у селяните, тъй също и у градските жители, играе твърде често най-главната роля не сърдечното влечение, а грубата сметка с икономически съображения. Както в цяла Западна България, тъй и в Ломския окръг, почти в 50% от всичките бракове, мъжете биват по-млади от жените и това явление се основава на туй съображение, че при оженването на младите момчета за по-стари, следователно и физически по-силни жени, се добива една добра работническа сила вкъщи. Не рядко се забележват съвършено неразвити във физическо отношение 15-16 годишни момчета, женени, да имат 20-25 годишни жени. Тъй например при последното преброяване на населението в окръжа се оказаха: 4 мъже и 5 жени, оженени на 14 г., и 17 мъже и 21 жени, оженени на 15 години! От 1964 младежи българи, прегледани в наборната комисия през 1889 година, женени бяха 972 или 49,4% и имаха вече по 1-2 деца!

Но подобни бракове рядко биват сполучливи.

Слаборазвитият мъж от една страна невсякога е в състояние да удовлетворява в полово отношение зрялата вече жена и това обстоятелство дава повод към нередките тук разводи; от друга пък страна жените остаряват непропорционално с мъжете, а това обстоятелство служи за деморализующ мотив на мъжете, щото те с време да търсят по-млади, по-хубави чужди жени. Най-неблагоприятно обаче влияние на физическата незрялост на родителите се оказва на тяхното потомство, което в такива случаи бива слабо и предразположено към разни болести.

Оженването у българите (а и власите и циганите) става по три начина:

1) „Сгодяване“, при което момъкът плаща на родителите на невестата известна сума пари, дава подаръци и по този начин си купува жената; този начин най-често се практикува

2) Доброволно „пристанване“ на момата и откарването ѝ без съгласието на родителите в дома на момъка; и

3) Насилствено открадване или „влачене“ на момата.

Тези форми на оженването съществуват у сегашното население несъмнено като наследство още от древните траки.

Сватбите правят най-често (около 78-80%) през зимните месеци (януари, февруари, ноември и декември), когато хората са вече свободни от работата; на пролетните и летни месеци се пада около 30-32% от сватбите.

Из „Материали за санитарната етнография на България: Ломският окръг (1880-1889)“, д-р И. Басанович (публикувани в „Сборник за народни умотворения“, 1891 г.)