Черкезките своеволия в Ломско и зверствата в село Дервишово според в-к „Знаме“ (1875 г.)

След като Русия завладява Крим по време на Кримската война (1853-1856 г.), руското правителство взема решение за мащабно етническо прочистване на областта. За целта търси сътрудничество с турските власти. Между двете страни е сключена спогодба за обмен на население, според който Русия ще позволи и съдейства на татарите и черкезите да напуснат руската държава и да се преселят в Турция, а Турция от своя страна ще позволи и насърчи християнското си население, а главно българите, да напуснат селата си и да отидат на мястото на изселилите се. 

Още през 1859 г. Русия изпраща първата серия татари, които турското правителство настанява между българските села, като им дава най-хубавите земи от мерите на съседните села. Освен това селското население бива принудено да построи нови къщи на тези неканени гости и то с ангария (тоест, безплатно). Така в нашия край възникват редица татарски села. Което българско село се оплачело, че му е отнета част от землището и става тясно, отговаряло му се: „Кой не харесва, ето Русия, там широко, нека иде там!“. 

За българската вълна от изселници ще пишем някой друг път, днес ми се ще да обърнем внимание на съдбата на нашите предци и сънародници, които досами Освобождението са били принудени да съжителстват с тези иностранни вредители, каквито (ще се уверим) са били черкезите. Докато татарските колонисти от Мали Орсой, Сливата, Добри дол, Гаговица, Сливовик, Вирове, Церовене и Медковец били хора мирни и трудолюбиви и живеели в разбирателство с българите, черкезите от Добри дол, Гайтанци, Вирове, Дългоделци и Драгоевци били един истински хищнически елемент, който не можел да привикне със заседналия начин на живот в равнината и се препитавал предимно с обири и кражби. „Чрез своето господарско отнасяне - пише пътешественикът Феликс Каниц - със своята склонност към неподчинение, към грабеж и кражба, те още от началото станали омразни както на турците, тъй и на татаро-румъно-българското население“.

Организирани в тайфи, черкезите нападали селяните по пътищата и задигали конете и добитъка им, а след това ги продавали по пазарите. Затова, когато трябвало да отидат в града, за да продават или да купят нещо, хората се събирали обикновено на цял керван и само тогава могли да бъдат сигурни за воловете, за колите и стоката си. Често пъти органите на властта сътрудничели с черкезите и това още повече затруднявало населението в самозащитата му срещу тях. Такъв бил случаят с тайфата на драгоевските черкези, чието село се намирало между селата Дългоделци и Прогорелец (дн. с. Якимово).

През 1864 г. заедно с неколцина турци тази тайфа нападнала кошарата на Ценко Чергански от с. Расово - самият Ценко бил убит, а всичките му овци били откарани от разбойниците. Но не само тази проява е от подобен характер.

Както пише Каниц в „Дунавска България и Балканът“, в края на 60-те години на XIX век черкезите от село Добри дол ограбили манастира „Света Богородица“, който се намира на 3/4 час от селото, и принудили игумена да назначи за пазач един черкезин полуинвалид, за да се улеснят в по-нататъшните си нападения.

„Зимата в 1875 г. - спомня си Алекси поп Ангелов - след една крупна кражба на добитък в село Прогорелец и околните села, дойде в село Абедин ага, ломски полицейски юзбашия, за да търси крадците. Повика известните главни крадци-черкези из с. Драгоевци: Исак, Талистан, Мустафа и Цику, уж да ги разследва. В една стая в кръчмата на дядо Петър Пирдопчанина се разправяха по турски; аз, дядо Петър, син му Иванчо, поп Станко и Танас Бебов седяхме край оджака в кръчмата и всичко се чуваше. Абедин искаше от черкезите да му платят по два наполеона за всяко откраднато добиче, понеже такава спогодба имали по-рано; а черкезите казваха, че не могат да му дадат повече от един наполеон, защото поради усилената кражба не могат да намерят добър пазар за крадения добитък. Абедин се съгласи да получава занапред по един наполеон за откраднато добиче. И така, той идваше, когато станеше кражба, не за да залови крадците - те се знаеха, - а за да се научи колко добичета са откраднати, за да си получи възнаграждението.“

Черкезките безчинства изобщо тук нямали край - спомените за тях са се запазили във всички ломски села. Тези кражби и своеволия обаче, извършвани предимно по пътищата, колкото и страшни да са били, не представлявали нищо в сравнение с апокалиптичните ужаси, изживявани от цели села при нападението им от черкезките разбойнически банди. Тези банди обграждали селата и заставяли жителите им да дадат известен откуп, а най-често пекли състоятелните хора между огньове за пари, убивали и запалвали домовете им - и то напълно безнаказано. Предосвобожденската преса изобилствала със съобщения за подобни факти, свидетелстващи по най-красноречив начин за истинското положение на народа под турска власт.

За да онагледим най-добре изложеното досега, тук избрахме да поместим пълния текст на написаното през 1875 г. в Ботевия вестник „Знаме“ по случай едно такова нападение на подобна черкезка разбойническа банда, върлуваща по поречието на р. Цибрица, която под покровителството на местните правителствени власти, нападнала с. Дервишово (след Освобождението - с. Крумово, а днес част от с. Разград):

„Лом, 17 априлия. По нашите страни произхождат страшни злодейства. Но нам е омръзнало вече да се оплакваме ту пред правителството, ту пред екзархията, ту пред самия народ чрез вестниците: за злото у нас няма никакъв лек. Правителството е ортак с разбойниците, екзархията е безсилна, за да ни защити, а народът - той е обдръгнал и спокойно гледа на секо едно нещастие, което иде да са струпа на главата му. Но ако оплакванията имат какъв-годе смисъл у вас, т. е. емиграцията държи сметка за народните страдания, то позволете ми да притура при сумата на турските варварства и безочия още един факт, който е до такава степен грозен и отвратителен, щото не може да се премълчи. 

Преди неколко време една чета черкезе нападна селото Дервишово и след като обра и съсипа няколко български къщи, увенча своя подвиг с убиването на две доста многочислени семейства. Като обра къщите им с такава скрупольозност, щото с трън да са завъртиш из тях не ще можеш да закачиш нещо, правителствената чета пристъпи да изпълни инструкциите и на оние свои ортаци, които я бяха изпроводиле и улесниле да оплени селото. Посред нощ разбойниците извързаха членовете на гореказаните семейства, накладоха няколко огньове на дворовете им, отсякоха 7-8 ръжена и захванаха да ги пекат като прасци, да ги бият като говеда и да ги мъчат като българе. Отчаяните викове на нещастниците цепеха даже небето, но преди зора тие утихнаха и утрешният ден ни показа седем души жертви окървавени и почернели, а един полумъртъв без очи, без ръце и без крака. Тоя човек живее и до днес! 

После това нечуено зверство селенете из Дервишово още на другия ден са затекоха да са оплачат на правителството, но от тогава и до сега са изминале цели два месеца, а агите не са даже и помислиле да потърсят и да накажат злодейците или да рапортарят на по-горните власти. Черкезите си се разхождат като бейове. 

„Ден“ ни съветва да се оплаквате в подобни случаи на централното правителство, но ни не казва какво трябва да правиме, ако и това скопище от злодейци не обърне внимание на нашите отчаяни викове. Цяла Европа скочи, за да принуди портата да накаже кръвопийците при Подгорици, а тя не извърши почти нищо; а редакторите на „Ден“ пишат уводни членове за правосъдието на босфорските калпазане и проваждат народа да плаче за милост пред вратата на ада. Ей байовци! Ако да би централното правителство на милостивия ваш цар и баща имало барем капка справедливост и човещина у себе си или ако да не би било то главният двигател на разбойническата машина, то скотските страдания на раята не би прогресирале с такава изумителна сила.

Преди четири дена в ломските лозя са уби един българин и секи вече знае, че убийците са двами турци, които са се похвалиле пред няколко лица, че тие са бабаитите, които колят раята. Но правителството нехае да подири убийците. Я да беше убитият някой турчин, пак вижте не щеше ли правителството да излови половината от българското население в Лом и да хвърли на неопределено време няколко десятка невинни хорица в тъмницата. По едно само подозрение назе ни пращат да гниемо по азиатските пустини и да мреме като псета в темниците, а нам тълвуват за справедливост от страна на нашите тирани! Нож, нож! Ножът ще да спаси нашите глави от погибел!“

Изрезка от в-к „Знаме“, год. 1, бр. 14 от 2 май 1875 г. Взета от дигиталната колекция на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Източници:

• Дамянов, Симеон. Ломският край през Възраждането. София, 1967.
• Маринов, Димитър. История на града Лом и Ломска околия. София, 2005.
• Вестник „Знаме“, год 1, бр. 14 от 2 май 1875 г.