Феликс Каниц за селата Добри дол и Сливата като татаро-черкезки селища и посещението му на Добридолския манастир

Феликс Каниц е австро-унгарски пътешественик, художник, географ, историк и археолог, спечелил си със своите изследвания на Балканите прозвището Балканския Колумб. Книгата му „Дунавска България и Балканът“ още приживе претърпява две немски издания и до днес запазва своите качества не само като един от най-хубавите пътеписи за нашите земи, но и като емоционален разказ на човека на перото и четката. Чрез своя разказ и рисунки Феликс Каниц се изявява като един от големите приятели на българския народ. Картата му на българските земи, която съставя по време на своите пътешествия и която вече споделихме с вас, е една от най-точните и най-добре изработени за времето си и послужва на руското военно командване през Руско-турската война (1877-1878 г.) и при определяне на българските граници по време на Берлинския конгрес. 

Наред с редица български селища, които посещава и описва в своите пътеписи, Каниц не пропуска да се отбие и в нашия край, в района на селата Добри дол, Сливата и Орсоя. По това време село Сливата е населено от татари, а село Добри дол - от татари и черкези, след като българското им население се изселва в Русия през 1860 г. В „Дунавска България и Балканът“ пътешественикът обрисува живия образ на двете села като татаро-черкезки селища и не пропуска да сподели своята оценка относно начина на живот и порядките на техните инородни жители. Татарският старейшина на Добри дол завежда Каниц в Добридолския манастир, на който също е обърнато подобаващо внимание - описана е живописната местност, пасящите стада, външните характеристики на манастира, коментиран е тогавашният игумен. 

-----   

При Криводол, населено от българи хубаво село на реката Лом, завих на запад и, след изкачването на полегат скат, се намерих отново на платото на простряната надлъж дунавска тераса, която достига между реките Лом и Витбол на най-високо издигнатите точки 130 м., и на места е доста залесена. Следвах отначало дадената посока близо до ръба на терасата. Между устията на Лом и Скомля ръбът се отдръпва в полукръг като второ по-високо стъпало от малко по-ниско, доста добре обработено теренно плато, което стига непосредствено до дунавския бряг; там се заселили татари и черкези. В нозете ми лежаха татарското Урсоя, Шлива, чието българско население през 1861 г. емигрирало в Крим и било заместено с татари, както населеното още от татари и черкези Добридол. Гледани отгоре, тези три селища правеха нерадостно впечатление; те приличаха на произволно разхвърляни редове от големи купи сено. Почвата тук е чудесна, прехранва толкова богато своите хора, че – при добра жътва – работливите татари развиват оживена търговия със зърнени храни; но жилищата им, въпреки това, са немного по-добри от тези на ленивите черкези.

Теренът на второто по-високо стъпало на тераса, по което се движех, беше покрит навътре в страната, докъдето виждат очите, с нисък дъбов храсталак. Само тук-там личаха отделни царевични ниви, сетне полета с дини и тикви. По-голямата им част принадлежеше на татари и черкези. От първите срещах обикновено мъжа, жената и децата да работят на полето, а от последните само младите потомци, по-рядко жени. Както татаринът се е аклиматизирал отчасти, започнал е да носи български дрехи и тук-там да говори вече малко български, така и черкезите трябваше да излязат постепенно от своята уединеност и да се откажат от възпитанието на женската челяд за бездеен харемски живот. Но в 1871 г. българите, татарите, дори и турците се страхуваха от тях. Неотдавна бяха ограбили през нощта манастира „Св. Богородица“ на три четвърти час от Добридол и заставили на игумена да назначи полуинвалиден черкезин за пазач, за да бъдат донякъде пощадени от по-нататъшните им нападения.

Татарският мухтар (старейшината на селото) на Добридол яздеше пред нас, за да ни показва пътя към близкия манастир. Той е разположен на средно висок хълм в една от онези многобройни клисури врязани в терасата и разтворени от запад на изток към Дунава. При Добридол оскъдно поникналата трева и ниският храсталак отстъпиха на хубави ливади и приятна, макар и не гъста широколистна гора, в която – наред с друг дивеч – гнездят и много яребици. Още по-приветлива гледка предлагат манастирът, неговите полета, лозя и овощни градини. От всички страни той е заобиколен от великолепна зеленина, а под сянката на много плодородни орехови дървета моканин пазеше многобройните му стада.

Манастирът бил изгорял преди 40 години и възобновен в 1856 г. от сегашния му игумен. Построената от цинцари изящна манастирска църквица се състои от надлъжен кораб с фронтонен покрив, увенчан от малък купол. Най-хубавата украса е предстройката, носена от стълбове, заместваща нартика, и едва ли не фантастично декорираната порта. Украсата изобразява тържествено, с примитивна животинска символика, победата на християнството над езичеството. Тя отговаря изцяло на характера на подобни творби в църквата в Брегова на Тимок и напомня живо – както всички македонско-влашки творби – за византийски образци и традиции.

Добридолският манастир „Св. Богородица“ - рисунка на Феликс Каниц.

На зелената площ между църквата и двете бедняшки жилищни постройки на монасите се издига дървено скеле на камбанария, до чийто горен кат води много опасна стълба. При самия вход хубава манастирска чешма, построена по турски начин, предлага чудесна вода. Втори извор е приютен в тъмна постройка, подобна на параклис. Мистичните целебни сили на неговата вода, които действували главно против очни болести, привличат много гости в манастира „Света Богородица“. Както у сърбите, така и в България намерих следи от онзи езически култ към водата, широко разпространен в миналото – според стари писатели – сред галите, германите и други народи като „култ към морето“. На морските богове били принасяни всякакъв вид жертви; остатък от тази традиция е може би хвърлянето на монети от южните славяни, подобно на шотландците и др., в осветени целебни извори. Те остават естествено за „светите“ мъже, които умеят да увеличат лечебната сила на водата с молитви. В неделни и празнични дни и особено на годишния „събор“, на празника на манастирската покровителка, тримата монаси едва успяват да задоволят исканията на вярващите, а игуменът Василие, придобил след поклонение в Йерусалим прозвището „Хаджи“, празнува в такива дни, въпреки невежеството си, граничещо със селящина, духовни и материални празненства.

Напразно дирих в манастира стари книги, църковна утвар и т. н. Там всичко беше ново. И така, след като начертах плана на манастира, поех пътя през българските села Воднянци (70-90 къщи) и Метовница за Скомля…